ЧАСТ ІІ

РЕФОРМАТА

Глава първа

ПИСМЕНИТЕ ЗНАЦИ НА СТАРИТЕ БЪЛГАРИ

И РЕФОРМАТА ИМ В СРЕДАТА НА ІХ ВЕК

В средата на девети век се появяват Кирилицата и Глаголицата, които в началото имат локален периметър на приложение - България и Великоморавия, но впоследствие Кирилицата става писменост на много народи и се разпространява в обширни райони на Европа и Азия. Интере-сът на изследователите към Кирилицата и Глаголицата, датира от почти три столетия.

Спорът на учените, коя от тях е по-стара и от къде са взети знаците, е започнал още в 1782 г. В периода 1782-1900г, участници в тази дис-кусия са: (1783г.) Добровски; (1785г.) Добнер; (1826г.) Стрицер; (1828г.) Шлецер; (1836г.) Копитър; (1852г.) Григорович; (1853г.) Венелин; (1855г.) Бодянски; (1857г.) Шафарик; (1858г.) Миклошич; (1866г.) Серез-невски; (1874г.) Архимандрид Амфилохий; (1877г.) Архимандрид Амфи-лохий; (1881г.) Тайлар; (1883г.) Архимандрид Амфилохий; (1884г.) Милер; (1889г.) Тихонравов и (1895г.) Голубински.

Най-вероятната причина за липсата на българско участие в този период може да бъде обяснена с турското робство.

В 1853 г. Юрий Венелин казва: ”…Сегашните българи, отделени от съобществото с европейските просветени народи, нищо не знаят за препирните, които до сега ставаха…”/1/. През изминалия ХХ век дискусията продължава с неотслабваща сила и интерес: (1905г.) Лескин; (1908г.) Соболев; (1911г.) Ягич; (1914г.) Лавров; (1918г.) Шчепкин; (1928г.) Кар-ский; (1941г.) Якубинский; (1946г.) Лукотка; (1951г.) Селишчев; (1953) Якубинский (1955г.) Гранстрем; (1958г.) Коен и (1961г.) Истрин. Малкото българи, които вземат отношение по този проблем, са: (1913г.) Фортунов; (1919г.) Цонев; (1952г.) Емил Георгиев и (1982г.) Васил Йончев…и др. Кратки анализи на становищата на част от тези изследователи са пред-ставени от проф. Васил Йончев /2/ и Иван Александров /3/. Напоследък, този проблем отново бе подет от множество изследователи. До днес спо-рът не е приключил!

Още в началото на тази дискусия, в 1783 г., Добровски задава въпрос: “…ако ли Методий и Кирил най-много са се трудили за СЛОВЕНЕТЕ и ЧЕСИТЕ (т.е. моравците), то как и защо да превеждат, Тия, зарад тях Светото Писание не на тяхно, а на съвсем чуждо, БЪЛГАРСКО НАРЕ-ЧИЕ?…”? Подобен въпрос си задава и Юрий Венелин /1/ (”Критически издирвания за историята българска”, превод Ботю Петков, Земун, 1853г): ”…от де се взе у нас този чужд не руски език, който от времето на Нестор с такова мъчителство притесняваше русите. Словестност…която и до сега владее църквите не само в просторната Росийска империя, но и в Галиция …и в североизточна Унгария (маджарите не са славяни)…Дали той не е бил народен език и на някакъв народ?" (част първа, стр. 63). По-нататък Венелин продължава: "Кирил и Методий преведоха Свещеното писание не на някакъв друг език, а на български, несъмнено на български; или, което е все едно, църковният език, който се употребява сега в Русия, Унга-рия, Сърбия, Далмация и истинската България, е езикът Български, който в другите страни е мъртъв, но е жив и народен език и до сега в Бъл-гария” (Част първа, стр.71). (Приложение ІІ-1: Юрий Венелин и неговият принос за историята на българите)

Въпросът за езика, на който е направен първият превод на Свещен-ното писание, не е предмет на настоящето изследване.

Но трябва да отбележим, че Юрий Венелин е първият изследвател на характерните особености на езика, обичаите, традициите и народните умотворения на българите. По това време (1830 г.) той е командирован от руската императорска Академия на науките в България.

Като че ли единствено безспорен остава само фактът, че Кирилицата и Глаголицата имат определена връзка с религиозната реформа.

Достатъчно известни са дипломатическите връзки на княз БОРИС І-МИХАИЛ с християнските първосвещеници на Константинопол - патриарх Игнатий (847-858), (867-877) и патриарх Фотий (858-867), (877-886), и на Рим - папа Николай ІV (858-867), папа Адриан ІІ (867-872) и папа Йоан VІІІ (872-882).

Напълно неизвестни са връзките на княз БОРИС І със съставители-те на “Славянското писмо” светите братя Кирил и Методий. Безспорно е обаче признанието, че той е един вторичен “ползвател” на великото им дело.

Напълно неизвестни са и дипломатическите връзки между наследниците на старата велика българия.

Нашите издирвания, на други, неизвестни до сега исторически из-точници в определена степен бяха насочени от доклада на Петър Голий-ски - “Джагфар тарихы” като извор за историята на българите /4/, представен на научна конференция в СУ ”Св. Климент Охридски” (21.Х. 2000г.) (публ. сп.”Български векове” бр. 3). В заключителната част на своето изследване Голийски определя тези български летописи като домашни, т.е. български извор и прави заключение: “...би било възмутително, ако го оставим непроучен и пренебрегнат...”.

Нашата проверка на източника (“Бахши Иман. Джагфар тарихы. Свод булгарских летописей, том І, 1993 г.; том ІІ, 1994 г. и том ІІІ, 1997 г., издадени в Оренбург, Русия под редакцията на Ф. Х. Нурутдинов и Р. Ш. Шарипов) и съпоставката на споменати в него факти, имена и събития с гръцки, латински и други извори води до заключението, че той е доста-тъчно надежден. Нещо повече, в него са представени исторически данни, които до сега бяха неизвестни на съвременната историография. Извърше-ните от нас проверки за достоверност на източника представяме в приложенията /І/ за проверка на източника, който за краткост назоваваме: “Български летописи - Д. Т.”.

Най-ранното сведение за писмената система на старите българи е от VІ век пр. н. е., когато българският владетел от сарматска династия Булат въвел правило да се води преписка с чуждестранните държави на гръцки език с гръцки букви (том І, стр.85). “…Управлявал 10 години… Славил се с добродушие и миролюбие. Разрешил на гърците да построят няколко градове в северното Причерноморие, за което му платили голям данък…” За да изясним как е изглеждала гръцката писмена система в VІ век пр. н. е. по-долу ще направим съпоставка с писмената система на старите българи.