От горепредставените материали по проблема: “Писмените знаци на българите..." и от конкретните ни изследвания в отделните приложения, представяме следните, по-важни изводи:
БЪЛГАРИТЕ са един от древните народи, който в периода от ІІ в. пр. н.е. до VІІ в.сл. н.е. е отразен в “изворите на историографията” под различни имена. Сред най-често срещаните са: САРМАТИ, или имена на техни владетели - КУШАНИ (кан Кашан), АЛАНИ (кан Алан), или пък имена на техни съюзници - КОТРАГИ, ХУНИ и АВАРИ. В периода VІІ-ІХ в. те са обособени в три отделни държави: Дунавска България, Киевско-Волжка България и Хазария, които са подложени на трансгресията на християнската, мюсюлманската и юдейската религии. Опитите да се запази тангризма - старата българска религия, се оказват безуспешни. Не се постига и единно решение между трите български държави и по отношение на Реформата на религията и писмената система.
РЕФОРМАТА на религията и писмената система в Дунавска България се осъществява от два координирано действащи екипа - на държавната власт и на духовните реформатори. Първият екип е оглавен от кан = княз Борис, а вторият от братята Константин (Кирил) и Методий, всичките от род Дуло.
РЕФОРМАТА на писмените знаци на старите българи е завършена в 855 г. като от старата писмена система, състояща се от 132 знака, са подбрани и остават в употреба 58 знака с 36 фонетични значения и съответни цифрови стойности. В тази съкратена форма “Кирилицата” има подобие с гръцката и латинска азбуки, но е по-съвършена от тях по отношение съответствието фонетичен звук - графичен знак. Решен е и въпросът за превода и съставянето на богослужебните книги, подборът на речниковия състав, църковният ритуал, речитатив, песнопения и пр., които също се доближават до източната и западната християнски църкви. Този процес изцяло и успешно е извършен от двамата братя Константин (Кирил) и Методий и присъединилите се към тях съмишленици и ученици (калиграфите, майсторите в обработка на кожи за писане, леяри и ковачи на метал, подвързвачи на книги, и др.), повечето от които са родени в централните области на българската държава.
РЕФОРМАТА на религията, подготовката на обществото в българската държава да се отрече от старата религия и да приеме християнството е процес, който има характер на държавно проведена революция за смяна на обичайните норми и закони за поведение и владение. Като пример за тази промяна е достатъчно да отбележим следните обществени принципи: ”Един Бог…Една жена…Изповед за греховете…и т.н”. Отпорът срещу отмяната на религията на старите българи и приемането на християнството има обществена подръжка, при което се стига до вътрешни военни регионални стълкновения (религиозни войни) и международно пресиращо влияние. За тангризма са аварите и Хазария, за мюсюлманството - Волжка България и за християнството -Константинопол и Рим. Изход от това състояние е твърдата позиция за приемане на християнството на българския владетел Борис І, неговия брат Докс и тяхната сестра, подкрепени от преобладаващото мнозинство членове на Великия Събор.
Глаголицата (861г.) е междинен и компромисен вариант на регионално решение на горепредставения усложнен проблем и е в изпълнение на договорите на Борис І с Лудвиг Немски и неговия брат Карл Плешиви в Западния регион на българската държава (сегашните територии на Чехия, Словакия, Словения и Хърватско).
Кирилицата (855 г.) добива поддръжка и разпространение в централните области на християнската българска държава още преди Великия Събор (893 г.), за което свидетелства и писмото-молба на съуправителите Джун и Салахби (Олег) до кан Алмиш тази азбука да бъде използувана в Бащу (Киев) и Новгород като официална писмена система (894 г.).