Началото на проблемите, отразени в това изследване, е от 1964-1970 г., когато бях студент в Националната художествена академия - София и мой учител по шрифт и графика беше проф. Васил Йончев. В 1965 г. той издаде книгата си "Шрифтът през вековете".

Втори тласък на интересите ми към този проблем бяха откритията на българските археолози Васил Миков и Иван Богданов, публикувани в списание "Археология" (В. Миков, "Надписът върху кръглия печат от Караново – най-древната писменост в Европа", сп. "Археология", кн. 1, 1969 г., С.; И. Богданов, "Наченки на писменост през халколитната епоха по нашите земи - глинена плочка с писмени знаци от с. Градешница, Врачански окръг, сп. "Археология", кн. 3, 1970 г., С.).

Трети тласък на вече натрупани от автора материали беше изследването и систематизацията на Людмила Дончева Петкова "Знаци върху археологически паметници от средновековна България, VІІ-Х век", 1980, С. При срещите ми с моя бивш учител проф. Йончев, аз му показвах докъде съм стигнал и той ми казваше: "...Още не е достатъчно... продължавай... ти можеш...".

Четвърти тласък за изследването на автора беше публикуваната от Петър Добрев "Каменната книга на прабългарите" с откритието му за фонетичното значение на старите писмени знаци на българите. Предполагах, че това откритие на Петър Добрев ще бъде сензация почти както на Шампольон, откривателя на египетската писмена система. Загадка за мен се оказа фактът, че за разлика от Шампильон, чието откритие е приветствано от научните и обществените среди, откритието на Добрев, включително и немските, и английските публикации останаха почти без отзиви!

Пети тласък за изследването на автора беше публикуваната тритомна история на България в Оренбург, Русия (Бахши Иман, Джагфар тарихи, Оренбург, 1993, 1994 и 1997). Там, както и при откритието на П. Добрев, настъпи почти същото пълно мълчание!

Шести тласък за изследването на автора беше публикуваната в български превод книга на американските изследователи У. Райан и У. Питман, "Ноевият потоп - новите научни разкрития, които промениха историята" (Варна, 2000). Там установих, че българинът проф. Петко Димитров е по-главният "виновник" за описаните открития, които би следвало да нанесат съществени корекции в съвременната историография.

Седми тласък за изследването на автора беше реакционният подход на историографите на държавна служба в България, подкрепени от писмо-становище на Академията на науките на Русия да не се ползват издадените в Оренбург "Български летописи". Това чуждестранно внушение беше дублирано с поредица издадени там книги, задълбочаващи вековните грехове във фалшификацията на историята на българите.

Осми тласък за изследването на автора беше негативизмът на домашните завистници спрямо изследванията в Черно море на проф. Димитров и проф. Балард.

Деветата вълна е тази книга, която авторът поднася като дознание на съвременното общество, от което очаква не невежествено мълчание, а бурни отзиви за "загубената" част от историята на нашите предци.