възможно косвено обяснение на кризата в държавната власт дава сведението, запазено от българския летописец Кул Гали (1242 г.), в което за кан Кубан се казва: “...Аз живея до бреговете на Сакланската река...и съм потомък на Иджик...”. Какво означава всъщност това сведение? Най-вероятното тълкувание е, че той е изместил столицата на империята и това е породило недоволство. В последствие това недоволство, чрез Великия Събор, и настъпилото разединение е довело до кризата в 146 г. пр.н.е. Кризата и разединението продължили 6 години. Внукът на кан Кубан, Алан, в 140 г. пр.н.е., след 6 години криза, отново обединява териториалната и държавната структура на разпокъсаната империя. Кан Алан (140-107 г. пр. н.е.), чрез своите държавнически действия, подобно на прадядо си кан Кашан, дълбоко врязва името си и в съвременната историография чрез термина “алани”. Но той изживял и най-голямата болка. По време на сватбата на неговата дъщеря Уз-Бика, и на тържественото празнуване и пируване по този случай участниците в този тържествен ритуал, ненадейно били нападнати от “...войските на Бершуда (Боспорското царство), начело с Тама-Диу... ЗАЛОВИЛИ В ПЛЕН МАЛОЛЕТНИЯ СИН НА АЛАН САУМАК...” /1, том ІІІ, стр. 88/.

Наскоро публикуваните по-подробни данни за археологическото находище “Ногайчинский” /2/ ни дават основание да мислим, че описаното там погребение № 18 всъщност е гробът на Саумак. Основанията ни са следните: Изследователите на този обект са на мнение, че намереният скелет е на жена. Това заключение те правят поради липсата на характерните атрибути за сарматските погребения - шлем, меч, върхове на копие и стрели. От цитираните обаче по-горе сведения се вижда, че Саумак всъщ-ност въобще не е имал възможност да бъде воин и да участва в сражения. Това е и най-вероятната причина за отсъствието на военните атрибути при неговото погребение, въпреки че то е станало с внушителен ритуал, характерен за вожд от най-висок ранг.

Фиг. 83. Принципна схема на погребалния комплекс /2/

Освен тленните останки на покойника, в саркофага са открити още и изключително богати съкровища от злато, сребро и други скъпоценни материали /2, стр. 67-99/. След церемонията по полагането на саркофага и неговото зариване, горната част на площадката и страничната повърхност на конуса до околовръстния пояс от вертикално поставени трупи обилно са полети с маслена течност, вероятно нефт, и са подпалени, което е било също част от церемонията. След този ритуал е направено досипване на могилата със земя до границите на диаметъра, означен в чертежа с цифра 9. Според цитираните по-горе писмени сведения, това вероятно е станало в края на ІІ в. или в началото на І в. пр.н.е. Придържайки се към същите писмени сведения за кан Барин, правим заключението, че ямата, (означена с цифра 4) /2, стр. 62-64/, която е на 7 м встрани от гроба, е изкопана приблизително 150 години по късно. На дъното са намерени два конски черепа и камък с полуовална форма, вероятно от паметника на Тама-Диу. “...Барин отсякъл на скулптората главата и я хвърлил в ямата до гроба на Саумак... после извършил поход до Дарбазан и го разгромил /1, том ІІІ, стр. 89/. Вероятно Тама-Диу е споменатият от Страбон /Strabo.VII, 4, 7/ понтийски стратег и пълководец – Диофант. Според релитията на старите българи “Тама” е зъл дух на подземния свят /1, том ІІІ, стр.110-111/. Веро-ятно като далечен отзвук на онези събития е и сегашното наименование “Тамански полуостров”.

Археологическото откритие, чийто автор е А. А. Щепински и с допълнението на П. Д. Подгордецкий /2/ за използване на нефт при ритуала с огън и допълнително засипване на могилата, е особенно важно. Може да се предположи, че подобен ритуал е приложен и при погребенията на кан Баламбер в 378 г. и кан Алп-Бий в 402 г. в близост до град Киев, как-то и на кан Атила в 453 г. в Панония. Принципният анализ на това археологическо откритие може да допринесе за предстоящи открития на погребалните комплекси на споменатите български владетели (Прилож. ІІ-3).